Голям патриот е българинът! Обича да се тупа в гърдите – дали от чувство за малоценност, или пък от суета и желание и той да бъде някой, да бъде фактор на световната сцена. Защото „и ний сме дали нещо на света“, както казва Паисий. Като се започне от буквите, киселото мляко, компютъра на Джон Атанасов… та чак до завета на Благой Георгиев по стените на Колизеума. А, и борците за правда и свобода. Защото и тях дадохме на света – техните имена си звучат все така по геройски чутовно и на италиански, и на английски. Защото те бяха оръжието, което да отсрами позора от националните предателства. А пък Македония даже буквално си взе Гоце Делчев – горди трябва да сме!
Ето, вчера и днес не само ние, българите, обръщаме поглед към „святото дело на Апостола на свободата“, за да сведем глава пред подвига му.
Личности с подобен гигантски духовен ръст се извисяват над делника и не биха останали незабелязани. Васил Левски се отличава и сега – застанал на огневата линия между боричкащите се партийки в нестихващата война на кого му е по-достойно пиарското празнично послание. Избори идват все пак… Дали вносителите на предложението за канонизиране на Апостола преди три години ще се сетят за тогавашното си искане, или дневният ред вече не го налага? А иначе, като ирония на настоящата политическа ситуация, отново дойде време из фейсбук да се завърти оборотното „За чиста и свята република!“…
Въпреки че минаха стотици години след националните освобожденски борби, се забелязват известни допирни точки със съвремието. За добро или зло, една от тях не е онлайн комуникацията и можем само да си фантазираме как би се организирала масова съпротива срещу турската власт в Zoom или Teams. Прилики обаче не липсват. Ето, например – сведения за организацията на революционното движение дават записките в тефтерчето на Левски. Не по-малко прословут стана бележникът на Филип Златанов. Жалко, че изчезна от лицето на земята…
Както главната цел тогава е била Свободата, така и днес надеждите са отправени към нея. Преди желана е била независимостта от тежките вериги на робството, сега – от задушаващата маска на пандемичната обстановка.
Да, голям патриот е българинът, обича своето славно минало, а грозните страници ловко замита под килима. Дали ако Левски беше герой на днешния ден, щяхме да го удостоим със заслужени старини, или услужливата българска памет има своего рода селективност. Защото до момента, уви, историята по-скоро потвърждава второто. Затова още си чакаме „чистата и свята република“. Всъщност, чакаме ли все още изобщо нещо? Преди години минаха обещаните 800 дни, а светлото бъдеще все е след следващия ъгъл.
Васил Левски отдавна го няма. Няма ги и неговите идеали, ценности, стремежи… Редовно си остава цитирането на неговите мъдри, но така и неразбрани завети. Кой ще се нагърби да разкаже за нашето бъдеще? Но не това – евтиното и тиражирано за по-лесно предъвкване. А другото – трудното. Нека знаем и помним миналото, но днешният ден е подходящ да се заставим да подхождаме с отговорност към бъдещето – дори и само от благодарност към тях, героите. Иначе къде остава то – неясно, забулено в мъгла, с неясни очертания, сякаш не е нашето. Изгубихме ли се в безвремието от апатия и инертност?
„Народе????“, продължава да пита Левски…
Десислава СТЕФАНОВА
ЕХ,ДА МОЖЕХ ДА ПИША,КАТО
ДЕСИ-
НЯМАШЕ ДА ЯМ ЧОРБА ОТ БОБ,А
…ДЕЛИКАТЕСИ.