Преди дни излезе едно важно и първо по рода си изследване, което обхваща историята на Разград и района от края на Втората световна война до първите години на Студената война – „Политическите процеси в Разград /септември 1944-януари 1959 г./. Чрез „малката история“ на Разград д-р Димитър Петков от Регионалния исторически музей разказва голямата история на България.
На 9 септември 1944 г. в България се извършва държавен преврат. На власт идва коалиционен кабинет на Отечествения фронт, в който определяща роля играят комунистите. През следващите месеци и години българското общество е обхванато от поредния дълбок граждански конфликт в своята история, който в крайна сметка довежда до налагането на тоталитарна комунистическа власт в страната. Тази власт става възможна не защото българските комунисти са толкова силни и политически добре подготвени да я наложат, а защото външният фактор го позволява и определя.
Тези исторически процеси намират логично следствие и проявление върху „малката история“ на Разград и неговата администрация. Авторът разкрива механизмите, с които провинциалната форма на тоталитарната комунистическа власт е наложена в Разград, разкрива и сливането на партийната комунистическа политика с държавната обща политика.
Каква е политическата история на Разград? Какви промени настъпват административно след идването на комунистическата власт? Как се променят градът и районът в края на Втората световна война и през първите няколко години на Студената война? Как се погазват съдби и се променят човешките ценности? Всичко тези въпроси намират отговор в 400-страничното изследване.
За тези важни и недостатъчно осветени неща от миналото, а и за последиците от тях в днешно време, разговаряме с автора на книгата Димитър Петков, доктор по история.
Наскоро от печат излезе книгата Ви „Политическите процеси в Разград (септември 1944 – януари 1959 г.). Как се зароди професионалният Ви интерес към тази област?
Професионалният ми интерес към тази тематика идва от годините на докторската ми дисертация. Темата ми е „Българо-югославски политически отношения и Македонския въпрос (февруари 1947-октомври 1956г.“ – изключително драматичен период, който не беше проучен. Понеже българо-югославските отношения са под сянката на сталинизма, оттам дойде и разширяването на моите научни интереси в посока на изследването на съветската политика в Източна Европа. Този проблем се превръща в един от основните за мен, но аз съм номад в историята – имам публикации и по Ренесанс, Просвещение, по европейска история.
Защо се насочихте да изследвате точно този период от историята на Разград? Колко време Ви отне да създадете близо 400-страничния труд, откъде черпихте сведения?
Тази книга се проектира като част от поредица изследвания, които за първи път ще се опитат да покажат процеса след 9 септември 1944г. на регионална основа, като микроистории – за политическите гонения и репресиите, за начина, по който се променят психологията и ценностите на хората в България. Общонационалният разказ не може да уточни детайлите, именно поради тази причина необходимостта от такъв тип изследвания на регионална основа е изключително важна, защото те запълват тези липси.
Този период остава една страница, към която никой не гледа. Умишлено се бяга от това време, защото това е времето на репресиите, на чистките, когато този режим разчиства пътя си. За да стигнат до витрината, която показват, минават през унищожаването, погазването на много съдби. Този период е една история на подмяна на чисто човешките ценности, на смяната на психологията, на промяната на мисловната нагласа. Тук не става въпрос само за събития, за затвори, а за трансформация на начина, по който ти гледаш на света и това е много по-сложен, труден за обхващане анализ, който съм показал.
Започнах работата по книгата през 2017 г. Тогава всичко започна като лична инициатива, подкрепиха я тогавашните директори на РИМ – Иван Иванов, Галена Радославова. Проектът беше готов през 2019 г. Предвид, че досега не е правено такова нещо, трудът наистина е много голям. Книгата се издава с подкрепата на разградския предприемач Никола Николов, разпространява се във физическите и онлайн книжарници на „Сиела“ и „Хеликон“.
Документите за книгата са издирени, проучени в Архива в Разград, в Държавния архив в Русе, от Военния архив във Велико Търново, от документалната колекция на Комисията по досиетата в София и от Централния държавен архив, който всъщност е бившият архив на Компартията. Същевременно съм използвал и заглавия, които са от епохата – изследвания, правени преди 1989 г., които разглеждат периода доста хоризонтално. Те ми дадоха общия идеологически фон на картината. Самите автори не са имали информацията, която се крие в тези документи. И когато разговарям с хора, които претендират, че познават епохата си, аз установявам, че това е точно обратното – те не познават времето, в което са живели. Те не са били наясно с това, което се е случвало в канцелариите – там, където се е правила стратегията за тази трансформация. Драмата е, че и ние не го познаваме.
В документалната информация, която използвах, идеология няма. Там има една изключително тежка практичност на нещата, която извлича своите корени от стремежа да вкараш това общество в онова русло, което на теб ти е необходимо. И всичко това се облича в една идеология, която се представя пред хората.
В книгата има описание на един много интересен случай, свързан с журналист от онова време, който бива уволнен. Предан, истински, чист комунист, но има смелостта да каже, че в идеологическото изкуство на това общество няма абсолютно никаква стойност. В резултат на това той бива елиминиран. Чистките, които са се случвали, не са били само и единствено срещу инакомислещите, особено в началния период след 1944 г. В началото на 50-те години агентите на ДС в Разград биват следени от други агенти на ДС, които пък следят обществото и…всеки следи някого.
Сега се докосваме до фундамента на това общество и борбата е следната – дали ще гледаме само неговата идеологическа обвивка и витрината, или ще се опитаме на погледнем отвъд видимата страна на фактите. Тази книга е точно такъв опит да погледна отвъд тях.
Имам събран материал и за икономическата и социалната част на процесите – колективизацията, промяната на собствеността, начинът, по който се създава икономиката на онова общество и как се случва това, но кога и как ще се появи на бял свят изследването – времето ще покаже.
Какво все още остава в сферата на митовете и легендите, имайки предвид непрекъснатото връщане на политолози, историци, социолози към този исторически период?
Най-интересното е, че тук няма нито неизказани митове, нито легенди, такива липсват. Тук има драма, която са изживели тези хора! Такива има за времето след 60-те, когато режимът претендира, че е създал достатъчно блага за хората. За този период никой няма да ти каже как са му взели частния бизнес, който вече четвърто поколение го е имало. Като се започне от легалната, партийната опозиция, понеже през 1945 г. се позволява възстановяването на старите партии, но има и нелегална опозиция през 1947 г., т.н. горянско движение. То беше напълно непознат период за България, твърдеше се, че съпротива срещу режима няма. Преди десетина години излязоха първите публикации по въпроса и в тази книга за първи път става ясно детайлно за този процес в Разград и окръга. Историческото изследване като цяло винаги е един незавършен процес. Постарал съм се да извлека от архива максимума за този период, но нямам претенцията, че съм изчерпал нещата.
Какви отражения на политическите процеси от 1944 до 1959 в Разград виждате около себе си днес, влючително и свързани с промяната в народопсихологията, която също намира място на страниците на твоя труд?
В последно време се занимавам със съчетанието между психология и история, за да мога да обясня реакциите на хората. Промяната на народопсихологията в този период е съпътствана от изключително драконовски мерки в сферата на образованието. Идеологията до такава степен прониква в душите и сърцата на хората, на децата, на ученици, студенти, че в един момент стереотипът на мислене вече е формиран и няма как да бъде променен. Години наред слез 1989 г. сме свидетели на това нещо.
Отражението е свързано с реваншизма. След края на Първата световна война и краха на българските мечти за голяма България, през средата на обществото преминава една тънка нишка на гражданския конфликт. Нацията е обезверена, здраво вкопчена в един перманентен политически конфликт, крайната фаза е установяването на авторитарен режим. На 9 септември комунистите идват като част от една коалиция, наречена Отечествен фронт. Започва реваншистки тип политика по отношение на онези, които те възприемат като свои собствени врагове. След падането на комунистическия режим, ние в редица случаи сме свидетели на същото нещо, включително и днес. Желанието за политическо отмъщение е толкова сериозно, че когато пишех книгата, имах чувството, че всичко това е около мен – желанието да покажеш, че ти в момента диктуваш нещата, без да се поставиш на мястото на другия, без да имаш усещането за един по-дълбок анализ на ситуацията. Политическият реваншизъм, желанието за това да наложиш своята воля и буквално да погазваш опозицията е нещото, което е характерно и за този период, но го има и сега. И тогава, и днес има опозиция. Въпросът е до каква степен тя е в състояние да действа. Желанието да бъдеш безкромпомисен е определящо, а компромисът движи нещата напред.
Комунизмът бе окончателно разрушен преди 32 години, но намираш ли допирни точки между твоя исторически разказ и настоящата политическа ситуация? Дали причината не се крие в това, че все още не сме достатъчно узрели като народ, за да изискваме адекватно управление?
Допирни точки има по отношение на въпроса с опозицията. Създаването на гражданско общество е много трудно и е много лесно унищожаването на едно такова. Този период разказва за унищожаването на гражданското общество, а ние живеем в периода на създаването му. Това не става за 3, 5, 6… години. Минаха 30 години, но как вървеше управлението – на 10 ноември 1989 г. пада режимът, но партийната структура, която започва да се развива, е тясно свързана с комунистическата партия. Нямаше лустрация, а Държавна сигурност, чието начало обяснявам в книгата, стои в основата на изключително сериозните държавно-управленски механизми на страната. Как в такива условия би се създало гражданско общество? Създава се това, което ти е позволено.
В тази книга става въпрос за политическата опозиция – тя е била изключително решена да се съпротивлява срещу комунистическата партия и на налагащия се тоталитарен режим. Но опозицията разбира съвсем накрая, че периметърът, в който действа, е ограничен и тактически позволен. Сега е същото нещо – демонстрира се политически плурализъм и гражданско общество, обаче отвъд видимата страна на нещата дирижирането на процесите става по различен начин.
В момента младите хора свързват своето ежедневие с корупцията, те мислят, че големият проблем на тяхното време са корупционните сделки, които ограбват бъдещето им. Корупция има навсякъде, но комунизъм – не. По-консервативно настроените интелектуалци обаче търсят причината за създалата се ситуация именно в комунистическия режим и разклоненията, които се създават от него. Ако говорим хипотетично за гражданско общество днес, то е нехомогенно, в което убеждението за причината, че нещо или друго се случва, е фундаментално различно. Младите хора излизат на протест, но той се прави от емоция, не от анализи. Тук е разделителната линия между два типа поколения. В момента сме свидетели на смяната на поколенията. Идва това, което оттук насетне ще определя нещата – тези, които виждат проблемите на своето време 3-4 години назад. Сега си тръгва поколението, което е свързано с режима – било анти или про, хората, които могат да направят анализа. Ако това гражданско общество, което се изгражда в момента, в един близък момент не се обедини – ще се скъса нишката. Ние трябва да сме наясно какво не трябва да се повтаря, за да вървим напред.
В книгата описвате заблуждението на народа по отношение на истинските цели на комунистическия строй. То обаче звучи актуално и днес – не възлагаме ли наивни надежди на всеки, който обещава промяна?
Звучи актуално и ще продължава да звучи актуално до момента, в който хората не се опитват да правят един по-дълбок анализ на света, в който живеят. Не просто и единствено да се съсредоточават върху конкретния, сегашния, днешния ден, а да проследяват процесите в дълбочина. В това отношение е много важно какво получават като образование, начин на изграждане на една личност, какво младият човек получава в университета, как бива възпитаван там да гледа на процесите. Освен да бъдеш добър професионалист, ти трябва да бъдеш и добър гражданин. Затова трябва да умееш да правиш този анализ на базата на такива изследвания, за да се вижда откъде тръгват корените на нещата.
За този период до 1959 г., който е близкият до нас и който ние не познаваме достатъчно добре, допреди 10 години спорехме дали да се учи. Той вече е застъпен в учебниците, но не е разгледан в такава дълбочина. Няма описание на психологическата трансформация, липсва атмосферата, няма го осмислянето, липсва пъпната връв, която свързва процесите, предоставени са само голи факти. Има и продължаваща борба по какъв начин да се наричат нещата. Ние сме слаби в анализа на процесите, ние сме фактолози. Едно гражданско общество не може да си позволи това, защото следващото поколение ще има лоши рефлекси и интуиция.
Завършвате книгата с констатацията, че преди 62 години разградчани са се намирали дълбоко в утробата на комунистическата тоталитарна държава. А днес – къде се намираме, накъде сме поели?
Ние днес продължаваме да гледаме повече на величието си в миналото, отколкото да проявяваме смелостта да се сблъскаме с откровените проблеми на миналото си. Мисля, че този страх да се изправим срещу проблемите ни пречи в момента да завъртим колелото на развитието. В момента се намираме в преходен период между две поколения – едното, условно наречено, на по-консервативните интелектуалци, и по-младите, които почти нямат допирни точки помежду си, в начина, по който гледат на нещата. Намираме се в преходна фаза на поколенията, не говоря за този преход, който правим от 1989-та. Част от това поколение, което в момента е на улицата и протестира, е лесно манипулируемо и това е най-големият проблем. Не само защото не познава историята си. Тази агресия към всичко непоносимо не е канализирана именно благодарение на това, че не е облечена в достатъчно познания и това се използва от онези, които могат да го направят. Ако това продължи – нещата не изглеждат много розови и енергията винаги ще бъде използвана.
Най-доброто е да имаш здравословен песимизъм, който ти дава възможността да осмисляш, докато оптимизмът винаги вярва, че нещата се случват със замах и че от теб започва светът. Нищо не започва от теб и нещата никога не се случват с един замах!
Десислава СТЕФАНОВА
Браво на младежа – перфектен изследовател и анализатор. Следя статиите му. Поздравявам го за смелостта!