Николай Илиев Икономов е внук на Никола Икономов Жеравненеца и Станка Николица Спасо-Еленина. Животът на двамата разградски просветители и книжовници е ярък пример за родолюбивата дейност на българския възрожденец в процеса на културното и духовното обновление на народа ни в периода на Възраждането. Никола Икономов е роден в Жеравна през 1820 г. В Разград се установява през 1846 г. и с помощта на българските граждани открива взаимно училище, а през 1848 г. – и девическо. С името му е свързано и откриването на класното училище в града – още едно свидетелство за това, че служи на голямата идея за общонационален просветен подем.
През 1852 г. Никола Икономов сключва брак със Станка Спасова, будна негова ученичка и възпитаничка, родена в Разград. С негова помощ тя се формира като една от най-образованите и прогресивни жени в града и е първата учителка в девическото училище. Поколението, което израства под покрива им, е представено от: Дочка – учителка и общественичка, Стефания – учителка и публицистка, Илия – общественик, Атанаска – учителка, Райна – учителка, Григор – журналист, артист, театрален деятел…
За съжаление, липсва публично оповестен интерес към семейството възрожденци, от страна на техните съвременници. Никола Икономов умира през 1897 г., а Станка Николица – през 1920 г. Но никой от заобикалящата ги интелигенция в Разград /учители, вестникари, краеведи/ не се е сетил да се срещне с тях, да съхрани документи, да запише спомените им за преживяното. А също така и с децата им. Затова и материалът, който Ви предлагаме по-долу, е ценен с това, че представя информация за един от синовете на възрожденското семейство – Илия Икономов, известен в Разград с прозвището Аккалпака. Роден през 1863 г. , починал на 10 януари 1917 г.
Той е атрактивна личност в града в следосвобожденския период и в първите две десетилетия на ХХ век, като в един момент семейството се премества да живее в София.
Спомените са писани от сина му – Николай Илиев Икономов, като от текста става ясно, че изложението е писано по молба през 1963 г. Не е уточнено персонално от кого отправена, но е вероятно това да бъде някой от наследниците, проучвал историята на рода.
Самият Николай Ил. Икономов става виден софийски адвокат, но успоредно с интересите си, свързани с неговата професия, през целия си живот той е проявявал жив интерес към народното творчество. Свидетелство за това е събраният от него богат фолклорен материал, както и издадената книга „Мъдростта на балканските народи“.
Николай Ил. Икономов е и автор на известната поетична брошура „Разградска прослава“, даваща любопитни сведения за разградските персонажи през периода на Новото време. В нея е отделил стихове и за своя баща.
СПОМЕНИ и биографични бележки за Илия Н. Икономов Аккалпака от Разград
Във връзка със събирането на исторически и архивни материали за град Разград, замолен бях да напиша спомени и биографични бележки за баща ми Илия Н. Икономов, известен като Аккалпака /Белия калпак/, защото през някогашните бурни политически времена, когато той като вечен опозиционер, водеше тълпите на митинги и протести, носеше голям, висок бял рунтав калпак, килнат предизвикателно назад.
Наред с факти и случки, които се отнасят непосредствено до живота на баща ми, позволихме си да се спрем накратко върху някои събития и епохи, които са влияли върху неговата дейност. Считаме, че те представляват известен обществен и политически интерес и няма да отегчат читателя. Придържали сме се строго към историческата истина, макар бележките ни на някои места да са изложени без строго спазване на хронологически ред.
Рождение и произход
Илия Икономов, роден в Разград, е син на Никола Икономовича Жеравненеца, който е написал първата научна книга по селско стопанство „Земледелие“, печатана в Белград през 1853 г. със славянски букви. Бил е учител в Русе и Разград. Владеел е турски и гръцки и отчасти румънски и френски езици. По-сетне приел свещенически сан. Избран е бил за народен представител в Учредителното събрание след Освобождението. От уважение към неговите заслуги погребан е в предверието на разградската църква.
Името на жена му – Станка Н. Спасо-Еленина, учителствала в Разград, е влязло в историята на нашата литература като име на първата българска писателка, която през 1853 г. е издала в Белград книгата „Две приказки за славните жени и Аза Человекомразеца“. Както по-рано, така и сега, при културни и просветни тържества в Разград се почита и паметта на родителите на баща ми. Те са имали двама сина, от които баща ми е бил по-възрастният, и пет дъщери, от които 4 са били учителки. Едната – Стефанка, е била съпруга на заслужилия варненски гражданин и скромен общественик Кръстю Мирски, дядо на сегашния професор д-р Кръстю Мирски, директор на висшата театрална школа. Стефанка Мирска е била известна с нейните преводи на разкази от Кармен Силва, някогашната румънска кралица, която е ценяла тези преводи.
Дъщеря му Дочка, класна учителка, беше женена за Петко Вълнаров, окръжен училищен инспектор.
Атанаска бе омъжена за Дечо Трухчев в Ески Джумая /Търговище/, където и двамата учителствуваха дълги години и са оставили най-добри спомени в града. Най-малката Райна д-р Танева, беше класна учителка в Разград.
Най-малкият брат на баща ми, Григор Попов, беше писател и журналист. Особено му допадаше хуморът, с който той бичуваше обществените недъзи у нас. Бил е приятел с Яворов и участник в неговата чета в Македония. Чичо Григор и Яворов са си правили срещи у дома ни в София през времето на революционните и четническите движения.
Образование. Млади години. Брак.
Илия Икономов, завършил класно училище в Разград, владееше до съвършенство турския език, затова и до последните му години му се възлагаха и от други места преводи на турски документи. Неговите възвания, памфлети, позиви и др. изобилстваха с турски хумор и мъдрост.
***
Много, много са възванията, памфлетите и др. , печатани от Илия Икономов. Запазени бяха от покойния ми братовчед Тодор Вълнаров само два екземпляра, предадени на музея в Разград. Ангелина Кирмагова, библиотекар в Народната библиотека в София, случайно открила и ми съобщи една неизвестна за мене брошура на баща ми, издадена във връзка със злоупотребления по строежа на болницата в Разград. По каталога на библиотеката ще се намери на името: Илия Н. Икономов.
При идването на русите през 1878 г., заедно с един възрастен разградлия … /името съм забравил/, баща ми избягал при руските войски, където той бил приет като преводчик. Бягството било свързано с риск и романтизъм. Когато преминавали нощем през турските постове, лазили като кучета на четири крака. Един турски войник се провикнал на другаря си от съседния пост: Да стрелям ли на тия кучета? Другият отговорил: Недей, не вдигай шум. Така те преминали благополучно.
***
В първите години след Освобождение е бил телеграфист и добил опитност на слухар. По тракането на апарата разбирал какво се предава. През времето, когато вилнееше народняшкият режим, той е стоял скрит до апаратната стая на телеграфната станция в Разград и подслушвал предаванията на правителствените нареждания, които разгласяваше устно и писмено, когато те представляваха интерес за опозицията. Окръжният управител Пеев се ядосваше и недоумяваше, откъде са станали достояние на Илия Икономов неща, които би трябвало да останат служебна тайна.
***
Майка ми е била учителка в Свищов. Баща ми я харесал, защото при първото виждане тя не му обърнала внимание и му се сторила много сериозна и недостъпна. Но той се зарекъл да сломи нейната гордост и успял – с остроумия, шеги и…подигравки по неин адрес. Тя била покорена от духовитостта на този напет, голобрад момък, със засукани тънки черни мустачки, пристегнат с тогавашната красива полувоенна униформа на телеграфист.
Помня един път, когато пред гости на майка ми с наивност искаше да подчертае, че фамилията им се родеела с „Караначевите“ – виден род в Свищов, баща ми я пресече с иронична усмивка: „знам, че сте род от Ат пазар“. Къщата на маминото семейство беше в махалата, „Ат пазар“, в съседство с „Говеждия пазар“, наричан Ат пазар.
При обявяването на Сръбско-българската война Илия Икономов постъпва като доброволец.
Във водовъртежа на събитията
Недълго след Освобождението настъпват събития, които раздрусват страната. Баща ми се увлича в техния кипеж. Убеден русофил, той се приобщава към русофилската партия на Драган Цанков /прогресивно либерална/, предаността си към която изказваше с думите: „открийте ми гърдите до сърцето, там е дядо Цанков, цял с лулата му“. За крайните русофили казваха някога на шега, че не вярвали, че Порт Артур е паднал дори и след преизпълнени с искрена любов и признателност към нашите освободители.
Побоища, изтезания, бягство
По време на Стамболовата диктатура, когато Стамболов, Каравелов и Муткуров са били регенти, след детронирането на княз Батенберг, Икономов е бил пребит с пясъчни торби в участъка в Юч бунар. Като помислили, че е умрял, изхвърлили го на боклуците към Владайската река. Но Икономов се съвзел. Изцапан и окървавен, през нощта отива в дома на Каравелов, който се нахождаше на мястото на сегашната улица „Левски“, срещу централното управление на СГНС.
Екатерина Каравелова е била съученичка с баща ми в Русе в първите отделения, а дядо ми им е бил учител. Тя си спомняше с умиление за детските години, когато дядо ми сутрин ги хващал двамата за ръка да ги води на училище. Купувал им по едно геврече. Баща ми изяждал своето и зад гърба на дядо ми се е пресягал и си отчупвал от геврека на Катя. В книгата „Юбилеен сборник. Екатерина Каравелова, 1878 – 1929 г.“ е описана накратко случката с баща ми, когато нея нощ отишъл у тях, „изпрашен, блед като призрак, с ужаса на смъртта в очите, той разкопчава ризата си и показва окървавената си пребита плът от пясъчните торби в участъка“.
Каравелова казала на мъжа си: /цитирам думите й, както тя сама ми ги е предавала/: „Виж, Петко, какво става в участъците, когато ти си регент на България“…
На другия ден Каравелов си дал оставката от регентството /стр. 24 от цитирания сборник/.
За да се спаси от преследвания, баща ми решил да бяга, накъдето му видят очите и поел пътя по шосето за Владая. В село Драгичево, на самото шосе за Перник, попада в дома на дядо Заре и баба Мария, при които поискал да се цани за овчар. Те го приели, но разбрали, че той е някой от „гонените“ от властта.
Но един комшия – Вакле, донесъл на властта, че в дома на Заре се крие подозрителен човек. Полиция оградила къщата, но баща ми бил на рида с овцете. Дядо Заре избързал и го предупредил. Баща ми направо от рида по една пътека със заобикаляния тръгнал към Перник. Зад височината на Кракра Пернишки, на около 2 км, са къщи от селото Бяла вода. Баща ми влязъл в една от тях, на дядо Тано Радев. За щастие, и там го приели със съчувствие. Там останал няколко месеца. По-сетне баща ми и дядо Тано се обичаха много и се именуваха „брате“…
***
Около 1885 г. по времето на Цанков и Каравелов баща ми бил околийски началник на гр. Лом. По онова време известният сръбски държавник Никола Пашич, преследван от крал Милан, бил емигрант в България и дошъл в Лом. Баща ми го приел в дома си, където Пашич престоял доста време. Понеже Пашич бил с дочени дрехи, баща ми му дал едни негови панталони /от униформа на околийски началник/. Пашич ги разпрал, извадил червените кантове, а майка ми ги съшила отново на ръка /тогава шевни машини нямало/. Докато бяхме в Разград, Пашич поздравяваше с телеграми баща ми за именния му ден /Илинден/.
***
След освиркването на Фердинанд при откриването на Народния театър на 2 февруари 1907 г. и след закриването на университета забегнах в Белград да продължа образованието си в тамошния университет. Пашич беше министър председател. Такъв той остана около 20 години. При заминаване баща ми ми каза сухо и строго: Ако случайно видиш някъде Пашич, кажи му само едно много здраве от мене и нищо повече. Да не си посмял да искаш от него някаква услуга… това ще бъде уважение.
Аз никога не видях Пашич, но на два пъти, само с неговото име, се спасих от големи беди.
***
Илия Икономов ненавиждаше из дъното на душата си княз /по-сетне цар/ Фердинанд и го считаше за най-голямото зло на България. След безумието и погрома от 16 юни 1913 г. баща ми пророчески предричаше скорошния край на едно престъпно царуване.
Баща ми не обичаше да говори за себе си, за своето минало. Подробности съм узнавал от мама, от близки, познати, от чужди хора и от лични наблюдения. Той не обичаше нито да го хвалят, нито да го корят.
Със своя голям, рунтав калпак, гъста черна брада и навъсен поглед той изглеждаше много внушителен и дори страшен за неговите противници. На ръст беше едър, висок, плещест, с важна осанка, с горд и строг вид. Рядко се усмихваше и въобще никога не помня да се е смял с глас. За пръв и последен път го видях да плаче, или по-право с просълзени очи, в църквата при погребението на дядо ми. Бях дете и въпреки околната обща тъжна обстановка, това ми се видя някак странно, необикновено – баща ми да плаче…
Към нас, децата, той беше строг и ни респектираше само с един поглед. Аз бях много палав и майка ми ме побийваше редовно всеки ден, а понякога и по два-три пъти на ден, но аз не давах и пет пари за нейните възпитателни прийоми.
Баща ми обаче, за особено големи пакости ме е бил всичко на всичко два или три пъти, но тъй здраво, че това ми държеше влага с години.
Веднъж ме бяха пратили да занеса гювеч на фурната. Бързайки или по-право тичайки, изтървах гювеча и мръвките месо се пръснаха по улицата. Събрах ги и криво-ляво, по детински ги измих на близката чешма. По-сетне занесох зарзавата и киселина от ягорида с разбити 12 яйца за заливане отгоре на гювеча след изпичането. Когато седнахме да обядваме нещо хрусна между здравите зъби на баща ми. Той ме погледна страховито и веднага разбра какво е станало. Гювечът не можеше да се яде от пясък. Наказанието, което получих, беше порядъчно и заслужено.
Но баща ми знаеше и да предугажда детските ни желания и когато имаше възможност, удовлетворяваше ги щедро, дори и без наше искане. Един път му бяха паднали отнякъде повечко пари и той ме заведе в Гюргево, където отиваше да купува „деликатеси“ за гуляй. А се сврях пред един магазин с детски играчки и погледът ми се прикова към едно малко бастонче с лъскава дръжка. Без да ме пита, тати ме въведе в магазина, плати бастончето и ми го подаде мълчаливо. Радостта ми беше неописуема. На Русенската гара ме наобиколиха много деца, които не бяха виждали такова бастонче. Аз ги гледах с гордост, махах предварително с бастончето и дори се опитах да мушна с него едно от децата, но то дръпна бастончето от ръката ми и се изгуби в навалицата. Аз заплаках, а баща ми ме помъкна към влака, който заминаваше към Разград. Неутешно продължавах да плача и във влака, а баща ми казваше: „Ти си виновен, защо дразнеше децата?“…
***
Илия Икономов беше ученолюбив. Каквато книга имаше или се донесеше вкъщи, той я прочиташе. Христоматия, история, ботаника, романи, светоописания, драми, биографии, пътешествия и др. – прочиташе всичко. Аз носех книги от училищната библиотека, а той купуваше прочитни книги, когато му попаднеха и когато имаше пари да ги купи. Обичаше да чете руска литература, особено Толстой, Некрасов и Гогол. Беше се абонирал за романа „Капитан Драйфус“, който излизаше на брошури по 20 стотинки и който беше сензация на времето. Четях го и аз…
Той беше православен, но никога не отиваше на черква, от омраза към поповете. Възпитанието на децата беше предоставено само на майка ми, която беше бивша учителка и евангелистка. Всеки неделен ден тя ни държеше до 1 часа на обяд да изучаваме стихове от Библията и аз със завист и съжаление гледах от прозореца как на улицата децата играят и се забавляват… и предпочитах от сърце да бъда вън, а не да изучавам стихове…
Като ученик в прогимназията имахме за учител по пение заслужилият в музикалното дело в града учител Максим Стоянов. Понеже съм имал хубав глас, той поиска да ме приеме в черковния хор, образуван от самия него. Щях да получавам месечно и по 1.50 лв. Но баща ми не се съгласи, не позволявал неговия син да приглася в черквата на „православните скотове“…
Родът на баща ми в Разград беше богатски. Само ние бяхме бедни, защото баща ми беше вечна опозиция. Роднините не го обичаха, а и той ги ненавиждаше, дори мразеше. Ние – децата, се чувствахме немили-недраги в рода. Но трябва да призная, че дядо и баба са били към нас благосклонни макар към другите внуци да се оказваше повече внимание.
Някои от роднините бяха не само богати, но и разточителни, без да обръщат внимание на нуждите на нашето семейство. Спомням си един велик четвъртък. Отивам у леля…Руска /Бърнева/, да искам 2-3 лева за Великден. Заварих я на двора, държи в ръцете си голяма, широка, дълбока тепсия, пълна с белтък от яйца. И леля казва през стобора на съседката: Направих козунаци от 400 жълтъка, останаха белтъците и не зная какво да ги правя… и без да дочака отговор, отиде към боклука и лисна върху него всичките белтъци. А ние нямахме хляб…
Немотия и разточителство
Когато нямаше средства, гладувахме, а когато паднеха повечко пари на баща ми, прахосваше ги набързо, без да мисли за утрешния ден. Аллах керим – когато майка ми се сърдеше на неговата разточителност. Когато се опаричеше повечко, отиваше чак в Гюргево през Русе /тогава границата беше свободна/ и купуваше чер хайвер, холандско сирене и други деликатеси, които донасяше в Разград и канеше приятели и познати на угощения, докато се свършат парите. След това пак немотия, оскъдица…
Казах, че той не знаеше цената на парите и едва ли не ги презираше. Когато имаше, бързаше да се освободи от тях. Около 1895-1896 г. неправилно бил уволнен като опозиционер от длъжността секретар на Постоянната комисия в Разград. Беше заведено дело за обезщетения, но в първата инстанция загубено. Обаче не бил връчен на баща ми препис от решението и затова срокът за обжалване не беше изтекъл. /Той беше едномесечен от връчването на решението/. Аз се сетих за това дело едва около 1907 г., когато бях студент по право. Д-р Фаденхехт подаде искова жалба и Русенският апелативен съд уважи иска. С лихви и разноски исковата сума нарасна на около 4000 лева златни, които баща ми отиде и получи в Русе, където беше Окръжната постоянна комисия след закриването на Разградски окръг.
Получавайки сумата, баща ми, вместо да си дойде в София, където го очаквахме с радост и нетърпение, накупил рокли, обуща и украшения и други подаръци за баба, леля и други роднини /някои бивши богаташи, но западнали и плетяха дори чужди чорапи/, отива в Разград и прекарва там като някой „Крез“ напук на всички, които в миналото са го отритвали като сиромах, урежда угощения, раздава помощи на нуждаещи се и след месец се върна в София с незначителна сума… но дал в Разград да разберат кой е Илия Икономов… някогашният фукара.
При наводнението през 1897 година жилището ни край Лома беше напълно потопено от буйните води. Беше мрачен ден, след обяд. Валеше непрекъснато дъжд от дълго време. Измокрени до кости и измръзнали, баща ми ни поведе към дядовата къща и гневно заудря на уличната порта. Обади се отвътре леля ми Елена, с която не се обичаха. „Какво искаш“ – попита тя троснато, без да ни вижда. Баща ми крясна: „Я отваряй, че като влезна, ще ти изтръгна гръцмуля…“
Както и да е, бяхме приети и останахме в дядовата къща около 2 месеца. Трябва да призная, че ако и да се чувствахме като натрапени, бяхме гледани добре като и самата леля Елена се грижеше за нас. Баща ми беше сърдит и не идваше. Спеше на други места.
По-сетне, с течение на годините, леля Елена стана много мила и блага към нас и ние от сърце оплакахме смъртта й, когато ни се съобщи, че е починала. Преди това тя ни идваше на гости в София и биваше приета най-радушно в нашето семейство. И на нея баща ми беше занесъл рокли и други богати подаръци, когато беше прахосал сумата 4000 лева, получена от делото с Постоянната комисия, за което споменах. Леля ми плакала от умиление, прегръщала го, но баща ми беше доволен, че я „чукнал по носа“ и мълчаливо й напомнил за някогашното нейно неприязнено отношение към него, а тя се чувствала „засрамена“. С такива обяснения баща ми, когато се върна от София, утешаваше моята майка, която също плачеше, но от мъка за пропиляните пари…
Между близките приятели на баща ми беше и д-р Пенчев, който лекуваше безплатно всички у дома, като понякога даваше и пари за предписаните от него лекарства. Аз му се отплащах с декламиране на стихотворения и той много обичаше да ме слуша. По едно време се разболях тежко от пневмония, която не ме отнесе в гроба благодарение на грижите на д-р Пенчев.
Когато кризата отмина, той даде на майка ми ½ златен наполеон да ми купуват по-питателна храна за засилване на организма. И тогава настъпиха за мене щастливи дни. От ресторанта с хотел на Катерин Петров всеки ден ми донасяха ядене и винаги пилешка „чорба“ /не супа – както казваме сега/ с ориз, приготвена тъй вкусно, че и до сега не съм я забравил. И съжалявах много, че съм оздравял, когато престанаха да ми носят пилешка чорба.
Баща ми се отнасяше покровителствено към Сумпура /Сумпуров/, примитивен беден фотограф, единственият такъв в Разград. Той беше мургав, черноок, с брадичка, с подрязани дълги коси и широкопола шапка, винаги любезен и засмян. Той беше първият или от най-първите социалисти в града. Наричаха ги „цуцулиги“. Сумпура водеше първата майска манифестация, носейки сам червено знаме, последван от десетина работници словослагатели, обущари и шивачи и едно голобрадо даскалче. – „И нашето царство ще дойде един ден, бай Илия“ – казваше самоуверено Сумпура. „Дай Боже“ – отвръщаше весело баща ми и го потупваше приятелски по рамото.
/Продължава в следващия брой/
Подготви за печат: Нели НИКОЛОВА, Регионален исторически музей
