На 30 септември 1944 г. Министерският съвет приема единодушно законопроекта на Наредба-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане България в Световната война срещу Съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея, изготвен от Министерството на правосъдието с министър Минчо Нейчев (комунист), включително и от некомунисти, съюзници на БРП (к) – земеделците на Никола Петков и социалдемократи, участващи в Отечествения фронт. С указ № 22 на регентите на България, е одобрено 6-о Постановление на Министерски съвет, „…. взето на заседанието му от 30 септември 1944 г.“ , с което е приета Наредбата-закон. Наредбата влиза в сила от деня на обнародването си в „Държавен вестник“ – 6 октомври 1944 г., бр. 219, и е изменяна двукратно с укази от 4.11.1944 г. и 4.01.1945 г.
Приемането на Наредбата трябвало да сложи край на своеволията, убийствата и терора из страната на взелите властта след 9 септември 1944 г. комунисти и земеделци. В този смисъл на 5 октомври 1944 г. министър-председателят Кимон Георгиев апелира да се сложи край на произволите и злоупотребите с властта. Георги Димитров, в качеството си на ръководител на Международния отдел на ЦК на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики), разпорежда (относно подсъдимите на бъдещите Народни съдилища) на ЦК на БРП на 21 декември 1944 г.: „Никой не трябва да бъде оправдан“, и през януари 1945: „И никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят каквато и да е роля“.
Първият състав на Народния съд е образуван с цел осъждането на бившите регенти на България, дворцови съветници на цар Борис III и министри двата кабинета на Богдан Филов и кабинетите на Добри Божилов, Иван Багрянов и Константин Муравиев. Подсъдими по този процес са 51 души.
Освен осъждането на смърт на повечето от подсъдимите най-тежки са последиците от Народния съд, които се простират далеч след неговия край. Към присъдите са добавени високи парични глоби и конфискуване имуществото на осъдените (тогава забранено по конституция). Техните близки са принудени да носят стигмата от присъдите и правата им биват ограничавани, а наред с това стават жертви на тормоз. Ето част от решението на първия състав на Народния съд: Присъди: I. Признава подсъдимите: принц Кирил Преславски Сакс-Кобург Готски от гр. София, 49 – годишен; Богдан Димитров Филов от гр. Стара Загора, 62-годишен; Никола Михов, генерал о. з. от гр. Велико Търново, 58-годишен – регенти на България от 9 септември 1943 г. до 9 септември 1944 г, вторият – и министьр-председател и министър на народното просвещение от 1 януари 1941 г. до 11 април 1942 г, а от 11 април 1942 г. до 9 септември 1943 г. – министър-председател и министър на външните работи и изповеданията; третият – и министър на войната от 11 април 1942 г. до 9 септември 1943 г.; Добри Божилов Хаджи Янакиев от гр. Котел, 61 година, бивш министьр-председател и министър на финансите от 14 септември 1943 г. до 1 юни 1944 г, а само министър на финансите от 1 януари 1941 г. до 14 септември 1943 г.; Иван Иванов Багрянов от гр. Разград, 55-годишен, бивш министьр-председател и управляващ Министерството на външните работи и изповеданията (до 13 юни 1944 г.), а министър-председател от 1 юни до 2 септември 1944 г; Петър Димитров Габровски от гр. Разград, 46-годишен, министър на вътрешните работи и народното здраве от 1 януари 1941 г. до 14 септември 1943 г. …
Каква е съдбата на Багрянов след 9.IX.1944 година?
Преди Военния преврат от 9-ти септември Иван Багрянов е в чифлика на жена си „Избул“ до Нови пазар. На 12 септември 1944 се публикува Постановление на Министерския съвет за арестуването на всички министри от кабинетите в периода 1 януари 1941 – 9 септември 1944, на народните представители от мнозинството в 25-то ОНС, на военни, които „са станали причина за поставяне страната пред катастрофа“ и на лица, „заповядвали или извършвали убийства, палежи и изтезания“. Имуществото им е поставено под запор. Така всъщност се узаконяват вече започналите масови арести в страната.
Багрянов отива във Варна и се скрива при бившата си първа съпруга д-р Дора Явашева (дъщеря на Анани Явашев). Брачна снимка на Ив. Багрянов и Емилия ПановаТя обаче разбира накъде духа вятърът и го отпраща. Багрянов заминава за Евксиноград и се установява там с покровителството на управителя на Двореца Неделчо Мумджиев (негов съвипускник от военното училище). След като обстановката се успокоява привидно, независимо, че е търсен, Иван Багрянов се завръща в „Избул“. Там е руган и заплашван от въоръжени шайки на работническо-селската младеж. В началото на октомври 1944 г. в чифлика „Избул“ се явява съветски офицер, майор от разузнаването и Ив. Багрянов е отведен с влак в София, а от гарата е закаран с кола в сградата на съветското разузнаване (до „Попа“ в София), бивша германска легация и още по-бивша къща на инж. М. Момчилов. След месец е откаран в Централния софийски затвор. Втората му съпруга Емилия Вичо Панова е интернирана в провинцията.
А ето какви са били имотите на Иван Багрянов – нещо, за което много се е спекулирало в миналото.
Удостоверение от Разградска градска община / №243 от 20 януари, 1945 г.
Разградското градско общинско управление удостоверява, че по основните данъчни книги на общината на стр. 124, точка „Разни“ на името на Иван Иванов Багрянов са записани следните имоти:
1. Къща в Разград над маза на ул. „Св. Св. Кирил и Методий“ № 38 оценена за 29200 лв., при граници: ул. „Св. Св.Кирил и Методий“, Разградската популярна банка и Къньо Хр. Донев. Същият притежава имоти в с. Воден, Разградско.
По същите книги на общината, в том V, стр. 526, на името на покойната му майка Пенка, по втори съпруг Михаил Петрова има записани следните имоти:
1. Къща, дам и кухня в гр. Разград на ул „Св. Св. Кирил и Методий“ № 38 оценени за 108 800 лв., при граници: ул. „Св. Св.Кирил и Методий“, Разградската популярна банка и Къньо Хр. Донев. Същата притежава имоти и в с. Воден, Разградско.
Единствен наследник на имотите на Пенка Иванова Багрянова, по втори съпруг Мих. Петрова е лицето Иван Иванов Багрянов.
Настоящето се издава на 9-ти Разградски данъчен бирник служебно съгласно писмо № 8 от 16. I.1945 г. за прилагане към преписка пред Народния съд.
Кмет: (подпис) /Ив. Халаджов/, Секретар: (подпис).
Следва записка за възбрана върху недвижими имоти на подсъдимия Иван Багрянов. В Записка за вписване възбрана № 203 от 18. IX. 1944 г. Разградският постоянен бирник Д. Савов и присъстващият нотариус се вписва възбрана на всички недвижими имоти в Разград и Разградска околия, принадлежащи на Иван Иванов Багрянов от гр. Разград, по занятие земеделец, на основание телеграма № 5495 от 16. IX. 1944 г. на Русенския областен данъчен началник.
Има и Акт за налагане запор на движими имоти на Иван Иванов Багрянов. В къщата на ул. „Св. Св. Кирил и Методий“ в Разград през септември 1944 г. е живеела непостоянно наемателката Кица Маринова Николова от с. Пороище. Тя отваря на бирниците да опишат движимото имущество на Иван Багрянов: автомобил „Форд“ с четири цилиндъра, с прогнил плат на гюрука, едно резервно колело с гума, без акумулатор, един счупен крик, всички гуми разсипани, две железни щранги, една манивела, една пресьорка, една стяга за вулканизация, един френски (шведски ключ), пет обикновени ключа, едни малки клещички и четири странични пердета. Описаните по-горе имоти са оставени в дома на обвиняемия и са предадени за пазене на Кица Маринова Николова. Постоянният бирник Дончо Савов, общинският агент Еню Ст. Чобанов и бирникът по наказателните дела Иван Иванов Калчев налагат запор на автомобила, частите към него в гаража и запечатват главния вход на къщата, задния вход, зимната кухня, лятната кухня и мазето.
Ето, това са били „несметните“ богатства на нашия съгражданин като министър-председател. В сравнение с премиерите на България в следващите години, че и днес, той е бил направо сиромах. Както виждаме, имал е къща не например в Барселона, а в Разград /при това наследствена; имал е още земеделски и жилищен имот в село Воден/. В описа на имуществото му пък виждаме най-банални всекидневни вещи, а не пачки с пари в нощни шкафчета, както се видя на снимките от спалнята на сегашния ни премиер…
Иван Багрянов е екзекутиран е на 1 февруари 1945 година след присъдата, която цитирах по-горе. Присъдата е отменена едва през 1996 г. с Решение №172 на Върховния съд, седем години след падането на комунистическия режим в България (1989). Разправата с Багрянов и с хиляди още като него е безмилостна. За да няма пречка за болшевизацията на страната, тогава на практика под съветски диктат е унищожен целият стопански, политически, военен и духовен елит на нацията – жесток удар, който връща страната десетилетия назад, а последиците се чувстват и до днес. За да оправдае разправата, комунистическата власт лепва на тези хора клеймото „фашисти“. А истината е, че просто не са били комунисти, нещо повече, малцина от тях са били прогермански настроени.
Такъв е бил и Иван Багрянов и тук си заслужава да припомним още някои важни факти от живота му.
Роден е през 1891 година в Разград. Син на учителя Иван Бояджиев – Багрянов и съпругата му Пенка Камбосева. Завършва Военното училище в София и участва участва като артилерийски офицер в Балканската и Първата световна война.
През 20-те години на миналия век учи право в Софийския университет и агрономство в Лайпциг. До края на живота си се занимава, освен с политика, с практическо земеделие. Той основава едно от първите научно организирани земеделски стопанства в България – Махзар паша край Разград. От 1938 до 1944 е председател на Общия съюз на земеделските стопански задруги.
Иван Багрянов е министър на земеделието и държавните имоти в третото и четвъртото правителство на Георги Кьосеиванов и в първото правителство на Богдан Филов (1938 – 1941). На този пост той разработва петгодишен план за развитие на селското стопанство, предвиждащ засилване на държавната намеса в сектора, ускоряване на комасацията и увеличаване на дела на фуражните и техническите култури – тези мерки са актуални и се изпълняват и до днес, тъй че само от това можем да съдим колко далновидна е била политиката на Багрянов в аграрния сектор.
През май 1944 година на Багрянов е възложено съставянето на ново правителство, тъй като той има репутацията на необвързан с Германия политик. Той планира възстановяването на конституцията и скъсване на съюза с Германия, като получава подкрепата на Българската работническа партия и съветския посланик Александър Лавришчев, а в първоначалния състав на правителството влиза комуниста Дончо Костов. Дни по-късно обаче по нареждане от Георги Димитров комунистите се дистанцират от кабинета и подновяват партизанската война.
Правителството е съставено на 1 юни 1944 година, а основната му цел е да се удържи натискът от страна на Германия за прякото участие на страната във военните действия и да не се допусне окупиране на българските територии от руската армия. За да избегне тази опасност, кабинетът търси възможност за сключване на примирие с Великобритания и САЩ. В Кайро на среща с официални представители на двете страни е изпратен бившият председател на Народното събрание – англофилът Стойчо Мошанов. От започналите преговори става ясно, че съюзниците са разпределили Балканите на сфери на влияние и България е обещана на СССР. Примирие със САЩ и Великобритания може да се сключи или при безусловната капитулация на страната, или при териториални отстъпки на Гърция (вододайната зона на Рило-Родопския масив, което би било равносилно на национално предателство – нещо, което Багрянов няма как да приеме).
Преговорите със съветския посланик у нас и с останалите страни от антифашистката коалиция – САЩ и Англия, както и дистанцирането от Германия, ясно показват, че мисията на оглавяваното от Багрянов правителство всъщност е да спаси България от съветска окупация. Тези опити срещат съпротивата на Съветския съюз /окупацията и съветизацията вече са на дневен ред/, която довежда до провал на преговорите. На 2 септември 1944 г. Иван Багрянов се оттегля, за да бъде съставено ново правителство като последен опит за предотвратяване на настъплението на Съветския съюз срещу България.
Това не се случва и българите напускат за десетилетия семейството на свободните европейски народи.
Припомняме тези истини за Иван Багрянов, защото е добре да се знаят от младите поколения. За съжаление паметта му бе обругавана дълги години, фактите от живота и делото му – фалшифицирани, а днес името му тъне в забвение. Хубаво би било една улица в родния му град да носи неговото име. Имаше преди няколко години добра идея да се сложи паметна плоча на мястото, където е бил семейният му имот в Разград /приблизително между входа на днешния блок „Пеперуда“ и „Асет Банк“/ – и това не стана. Разградчани са длъжници на този свой съгражданин, направил много за България.
Проф. д.п.н. Пламен РАДЕВ
