Тези дни Исперих загуби две много възрастни жени – Радка Бабева и Тодорка Попрангелова Вълчева /Иванова/ – на 105 и на 95 години. Ако има някаква дума, която да събира най-добрите качества на човека, тя би подхождала на тези жени. Може би от тези думи, които аз зная, е думата благородство.
Те двете, като че се чакаха да си тръгнат заедно. Дано всички, които са ги познавали, са успели да вземат макар и малка частица от това благородство. Това би направило града ни място на по-добри хора. Преди време бях написала нещо за „Екип 7“, но леля Тодорка, която беше много скромен човек, ме помоли да не го изпращам. Каза ми, че „хората могат да си помислят, че се възгордявам“. Това бяха думите й буквално. После се засмя и каза, че един ден – като отпътувала, мога да го изпратя…
През 60-те и 70-те години на миналия век българските пионери и комсомолци летуваха срещу скромно заплащане по нашето Черноморие. Всеки окръг си имаше определена зона за построяване на спални и сервизни помещения, площадки и огради. Наричаше се лагер. Тази дума беше на въоръжение по това време. Децата се разделяха на отряди, които обикновено носеха партизански имена. Избираха се отрядни председатели. Правеха се проверки сутрин и вечер. Отрядните председатели рапортуваха на дружинния председател. Вдигаха и спускаха пред лицето си прегъната в лакътя ръка и завършваха, както си беше по съветски образец, с „Рапорт даден“, а отговорът бе „Рапорт приет“. Смъкваше се и се вдигаше българското знаме. Всичко това беше по устав и влизаше в системата на тоталитаризма, но лично аз, с акъла на 13-14 годишен пубер, който никога не вървеше, а само подскачаше, се чувствах отлично. Учителите гледаха да изкарат едно безплатно море /още им се чудя на търпението ден и нощ/ и контролът беше занижен. Беше забавно и интересно.
Заедно с нас, българчетата, летуваха пионерчета от бившия социалистически лагер. Всички говорехме що-годе руски и се разбирахме. Устройваха се концерти, театрални сценки и скечове, пеехме заедно, влюбвахме се по детски, разменяхме си адреси, пишехме си. Още пазя един кашон с писма, картички, алени пионерски връзки и други джунжурии от Ивана от Полша, Нина Морозова от СССР, Квета от Чехословакия, Кирстен от ГДР и още много други, които съм позабравила. Интернационализмът набираше сили. В Кранево, на улицата с посока към морето, се разполагаха един до друг пионерските лагери на Русенски, Разградски и Търговишки окръг. Именно в разградския лагер през 1966 г. се е случила тази необичайна среща, за която разказваше учителката Иванова.
Вечер децата се събирали в кръг и си разказвали разни неща – за училището, за родния град, разкази чути от възрастни. Румяна, дъщерята на Тодорка Вълчева /Иванова/, 13-14 годишна по това време, била на лагера в Кранево и слушала разказите на децата вечер. Едно момченце от Одеса, на име Жорж, разказало, че е кръстено на дядо си Жорж, който по време на Втората световна война бил в България и за известно време е живял в с. Урбабинци, Кулско, в къщата на отец Рангел. Момчето разказало как дядо му и тримата му приятели били сърдечно посрещнати от семейството на отеца. Румяна се заслушала в думите на руското дете и случайността я поразила. С неописуемо вълнение тя съобщила пред всички, че отец Рангел е нейният дядо – баща на майка й Тодорка. Той именно е приел през 1944 г. четирима руски офицери, разквартирувани в дома му. Всички останали много изненадани от тази необичайна развръзка. Така се срещат внуците на български свещеник и руски офицер, които по време на войната станали приятели. Оказало се, че дядо Жорж е жив. Разменят си адресите и започва кореспонденция.
Да припомня, че Тодорка Попрангелова беше една забележителна личност от Исперих. Дългогодишен сътрудник на Историческия музей в града, основател и доскоро председател на пенсионерски клуб „Надежда“. Организатор и ръководител на много обществени прояви.
Панаирът на царевицата в Исперих нямаше да бъде това, което е, без нейната помощ – тя беше символът на този празник.
Не искам да казвам нищо за човешките й качества, защото тя категорично забраняваше. Само ще припомня, че е дете на божи служител.
Ето какво разказваше тя всяка година на 9-ти май. Било октомври-ноември 1944 г. Руските войски гонели немците към Кула. Част от руските офицери и войници били настатени в с. Урбабинци /днес Тошевци/. Войниците в училището, а офицерите по домовете. В къщата на отец Рангев Младенов Габерски са настанени четирима офицери – Жорж, Сергей, Фьодор и Ваня. По това време учениците били разпуснати поради бомбардировките. Самолетите, които разрушавали румънския град Плоещ, минавали над Северозападна България. Една бомба била изпусната само на километър от селото. Децата на отец Рангел – Тодорка, Елена и Моно, също били вкъщи. Отец Рангел поканил руските офицери още първата вечер на масата, но те се стъписали от свещеническото расо – били деца на революцията. Годината била добра и дворът на домакина бил пълен с птици и животни, хамбарът с жито и царевица, а мазето с плодове, туршии и бъчви с вино. Дори Фьодор казал: – Отец, ето колхоз!
За първи път чули тази дума. След няколко години на заможния стопанин му се наложило „добре“ да се запознае с българския колхоз. Постепенно руските офицери се отпуснали. Оказали се интелигентни, образовани хора. Започнали да наричат малкия Моно „домашен ординарец“, защото вечер ги посрещал на калната улица с фенер. Наричали момичетата Тамара и Лена. Вечер стояли до късно и си разказвали. Създала се много задушевна и приятелска обстановка. Офицерите станали неделима част от семейството. Момичетата им изплели вълнени чорапи и ръкавици. Когато получили заповед да се изтеглят към Румъния, отец Рангел ги подарил. Всички плакали, а Жорж оставил снимка и адрес в Одеса. След около 20 години успяват да установят за кратко връзка, но семейството на отец Рангел не получило разрешение за посещение в СССР. След срещата на Румяна – дъщерята на Тодорка Иванова /Тамара/ с Жорж –внука на офицера, връзката се възстановила.
Това е историята на г-жа Тодорка Попрангелова, която тя разказваше всяка година на 9-ти май. Аз, като стар демократ, мога да кажа, че тази история с руснаци е вълнуваща. Каквото и да говорим, българинът си тачи Русия. Произходът ни е от едни и същи племена. Близки сме по език. Ако сме в Русия и си поискаме хляб и вода, ще ни разберат. Имаме си и здрава духовна спойка – кирилицата и православието. Как да забравим – „Русия, колко ни плени – туй име свято, родно, мило…“ на дядо Вазов. Не можем да забравим, че за свободата на България гинаха руски войници и то десетки хиляди. Не можем и не трябва да забравяме. Аз съм дете на социализма и обичам Русия на съзнателно и подсъзнателно ниво. Така са ме учили.
Но не трябва да ставаме и пленници на сантименти. „Българо-съветската дружба“ отдавна не е „като слънцето и въздуха“. Живях в Москва поетапно през 2012 и 2013 година и ви уверявам, че руснаците спокойно поминуват без нашите домати и цигари. Магазините им са пълни като нашите и то с най-екзотични плодове и зеленчуци. Остава топлото чувство, като към близки. То дълго ще владее националната ни памет.
Но това, че българите обичат Русия, не означава, че може да определят съдбините на нашата държава. Не трябва да е така. България е член на Европейския съюз и е прозападно ориентирана. Така е засега. До времето, когато и с Русия, както с Европа, няма да имаме граници. Вероятно много от нас няма да са живи, но някой беше казал, че „всяка идея станала действителност, някога е била сън, мечта, копнеж“. Това е бъдещето…
Милена НИКОЛОВА
