Животът е оцеляване

Пенсионер съм. Всяка година в началото на септември – дните на Тутраканската епопея (от 2-ри до 7-ми), с дълбоко вълнение си спомням срещите и разговорите, които имах с фронтоваци. Те провеждаха срещите си в различни населени места. Гостуваха си един на друг. Като учител съм присъствал на срещите им в с. Глоджево и с.Равно. В гр. Кубрат срещите се провеждаха в хана на Георги Робев. Водил съм и бележки.

Героите в този разказ са предадени с истинските им имена и реално случили се събития. Те отдавна напуснаха тоя свят.

Написах този разказ, защото дълбоко съм убеден, че живот, отдаден в името на Родината и защитата на страната, в която живееш, заслужава да стане обществено достояние. В момента се занимавам с издирване на неизвестни лица от Балбунарската околия, загинали в Първата световна война. Така например от Беловец те са над 22, от Глоджево над 14, а в цялата околия над 65.

Започваше третият ден от панаира в град Кубрат. Търговските заведения очакваха голямо оживление. Ханджията Гошо вдигна ръката си, даде знак на пазача, стоящ пред портата на големия четириъгълен двор, да дойде при него. Пазачът тичешком се яви. Ханджията с мек, но настоятелен глас:

– Днес ще има много хора и каруци. Тези, които ще нощуват, да разпрегнат конете си под сайванта, а останалите в двора. Движението да бъде еднопосочно и се погрижи за конете да има сено и зоб.

Както във всеки хан, така и в хана на Георги Робев имаше кръчма, в която се влизаше от главната улица, през голяма дървена порта, с желязно резе. Тезгяхът беше в дъното, а зад него, рафтове с наредени малки и големи бутилки с ликьори, коняци и ракии. В десния ъгъл на тезгяха беше поставена инсталация за наливна бира, която ханджията предлагаше в големи халби, като пяната отсичаше с една малка дървена лопатка. Ханджията се наведе под тезгяха и още веднъж провери дали „хладилникът“ е зареден с току-що пристигналия лед в калъпи, грижливо обвити в слама, за да не се топят. Имаше 9 маси. Едната от тях, до прозореца към двора, беше с надпис „ЗАПАЗЕНА“.

Кубратският панаир от 1908 година насам винаги се провеждаше през месец май. Още от сутринта за него бяха тръгнали цели кервани от каруци от Глоджево, Каменово, Равно, Беловец, Брестовене, Тетово, Севар и Бисерци. Пътищата бяха почернели от хора в пъстроцветни носии. Ханджията беше се подготвил предварително за майския панаир. Отиде в кухнята за да провери дали е разфасовано прясното агнешко месо в кухнята.

Към 10 часа в хана влезе висок мъж, с побеляла коса, Беше възрастен, но имаше права, стройна походка. Както повечето мъже, така и той беше облечен с антерия. Носеше късо елече. Тъмният му панталон беше добре изгладен, а на краката си беше обул много добре боядисани и излъскани войнишки кундури. Личеше се, че е стар военен. Тръгна към запазената маса. Беше Драгни Драгнев от град Кубрат- наричаха го фелдфебела. Поздрави ханджията и каза:

– Както винаги, ежегодната ни среща с приятели от фронта ще бъде тук, на нашата маса.

– Запазил съм я за Вас. Дано да дойдат.

Кашляйки, в хана влезе човек с дълго палто. На главата си имаше смачкана черна селска барета, а на краката си носеше гумени цървули. Беше Мехмед Сеидов от село Глоджево. Наричаха го Тюлоглу.

Веднага след него в заведението влезе нисък, бузест, строен, широкоплещест мъж. Имаше дълга и широка шия. В ръката си носеше голяма кошница, която остави до запазената маса. Изглеждаше безкрайно добродушен. Беше Даил Хаджиосманов от село Беловец.

С бодри и живи погледи и усмихнати лица, тримата стиснаха ръцете си и вместо сърдечни прегръдки, два пъти допряха бузите си и седнаха.

Разговорът не потръгна. Нямаше го четвъртия.

– Не е умрял. Жив е. Ще дойде. Нали знаете колко е бавен, каза Даил.

Действително, в хана влезе селянин, с недоспал вид, дребен, с черно и сухо лице. Беше слаб, имаше черна, рядка брада. На гърба си носеше смачкано палто, с кръпки по ръкавите. С влажен и замъглен поглед изгледа всички и започна да ги прегръща. Беше Сали Хюсеинов от село Равно. Наричаха го Сали абба (дядо Сали).

Ханджията донесе току що приготвеното кафе и с приповдигнато настроение добави:

– Кафето е от ханджията.

В средата на масата остави блюдо, пълно със захар на бучки. Даил от Беловец му подаде голямата кошница и каза:

-Донесох пресни череши от моята градина. Много са сочни. На всяка маса сложи по една чиния, а на нашата маса, пред всеки да има чиния с череши.

Фелдфебелът Драгнев се обърна към дядо Сали с въпрос:

– Много си тъжен. Какво ти е на душата? Какво те измъчва? Разкажи, че да ти олекне!

Дядо Сали погледна към Драгни, изгледа и Мехмед Тюлоглу. С тих и мек глас заприказва:

– Мобилизиран бях през 1916 година. От Добруджанския ни преместиха в Македонския фронт. Бях в плен на французите. След масово бягство от лагера, след 7 години се върнах на село. Какви ли несгоди, лишения, мъчения, унижения изживяхме в пленническия лагер. Издържах. Преди 30 дена почина жена ми. Светът се срина. Тъжно ми е. Много ми е тежко.

Мехмед Тюлоглу от Глоджево, го потупа по рамото:

– Başın sağolsun! (Бог да прости), дядо Сали, загубата на близък човек винаги е тежка. Какво ли не сме видели и издържали. Много си патил. Естествената смърт е логичен край на един човешкия живот, но смъртта по време на военна битка е внезапна и жестока. Бях на Тутраканския фронт Между 2 и 7 септември 2016 година в общ гроб погребахме хиляди наши и чужди войници. Някои нямаха ръце и крака, намирахме само глави, а понякога само тела, без глави. Много дни след битката, в бойното поле се разнасяше непоносим мирис от разложени човешки тела. Не можехме да ядем храната, която получавахме.

В разговора се намеси фелдфебел Драгнев:

– Бях кавалерист под командването на генерал-лейтенант Иван Колев. Към 8 часа забелязахме леко отстъпление във втори сектор на румънската отбранителна линия. Тръгнахме като вихър. Посрещнаха ни румънски картечари, качили се на високо дърво. Бръснеха цялото равно, бойно поле. Подемът и устремът ни беше като вихър, ураган. Бяхме неудържима стихия. Артилеристи улучиха дървото и румънските картечници замлъкнаха, нямаше как да издържат на нашия боен дух. Изведнъж нещо удари дясната ми ключица и главата на коня ми. Беше шрапнел от артилерийски снаряд. Конят ми падна и останах под него. Другарите ми продължиха. Не зная след колко време дойдох в съзнание. Бях във волска каруца, заедно с още двама ранени, на единия му липсваше част от коляното надолу. Десният ми крак беше счупен на няколко места. Усещах страшни болки на ключицата До каруцата вървеше изнемощен, слаб придружител, който от време на време повтаряше „Остана съвсем малко. Докторите ще Ви излекуват. Радвайте се, че Ви намерихме. Ще се оправите“.

Пристигнахме в полковия превързочен пункт. Чух страшни викове за помощ, крясъци, ридания на ранени. Придружителят и каруцарят ме вдигнаха и поставиха в носилка. По- късно узнах, че придружителят е бил Ангел Михалев Пенков от Тетово, а каруцарят Мехмед Сеид Тюлоглу от село Глоджево. Станахме семейни приятели с Тюлоглу. Синът му Али е чест гост на семейството ми. По етапен ред лечението ми продължи в други военни болници. След излекуване бях назначен като военен в реквизационния склад на гара Разград. В името на Родината, много мои близки роднини и приятели оставиха костите си по бойните полета. Дядо Сали, мъката ти е голяма, но в името на преживяното по бойните полета, днес си измежду нас. Благодаря ти, че дойде. Нека да чуем и приятеля ни от Беловец.

Даил Хаджиосман от Беловец подпря брадата си с лявата ръка, а дясната сложи върху масата, свита през лакътя. С лека кашлица изчисти гърлото си и тихичко започна:

– Бях женен. От нашето село през 1916 г. бяха мобилизирани доста млади хора. Бях в обоза. От Добруджа ни прехвърлиха в Македония. С братовчед ми Мехмед Юмеров Хаджиосманов бяхме в 10- ти пехотен полк, 9-та рота. Най-напред се сражавахме срещу сръбската войска, а по-късно срещу френската и гръцката армия. Имаше тежки сражения. Някои села превземахме и отстъпвахме по няколко пъти. Нахлулите вражески сили безчинстваха в селата. Извършваха грабежи, изнасилваха и убиваха. Изтръпналото население бягаше и се криеше в планините. При поредното превземане на едно и също село, видях бягаща жена, която крещеше високо. В едната си ръка държеше малко дете, а в другата вързопче. Като ме видя, толкова се уплаши, че в уплахата си вместо вързопчето, в храсталаците хвърли детето. Бързо грабнах плачещото бебе, догоних майката и на турски казах: „Korkma, korkma ! Bizden zarar görmezsin“! (Не бой се, не бой се! От нас няма да видиш зло). Подадох увитото дете. Дали ме разбра, не зная. Прегърна ме и ме целуна и пак започна да тича с все сила.

Даил извади табакерата си, уви една цигара. Цигари запалиха всички. Умълчаха се. Даил продължи:

– Раниха ме три пъти. Първия път куршум ми одра кожата над лявото слепоочие. Паднал съм в един хендек. Минаващият немски офицер ме видял, качил ме на коня си и ме закарал до лазарета. Втория и третия път, осколки от снаряди ме удариха в гърдите и гърба. Лежах във военно- полева болница. След излекуване обратно ме върнаха в ротата. На 5.09.1917 г. бяхме на позиция „Змеица“. Снаряд много тежко рани братовчед ми Мехмед Юмеров Хаджиосманов (Якубов). Грабнах го и го замъкнах в ниско, защитено място- падина до реката. Едва чувах гласа му, но разбрах, че иска вода. Сложих главата му на коляното ми и му дадох останалите няколко капки вода от манерката си. Положих го на земята и изтичах до реката за да напълня манерката. Когато се върнах, окървавената му глава беше обърната надясно и нямаше признаци за живот. Помогнаха ми другари от ротата да изкопаем гроб. Лобното място се превърна в неговия гроб. По късно разбрах, че това е станало в Добро поле, околия Пирлепе (Прилеп) Македония. Не знаех как да уведомя близките си. Не знаех да пиша, нямаше поща.

От очите на Даил се отрониха едри сълзи. Плачеше. Без глас. Настъпи тишина. Даил изтри сълзите с обратната страна на дланта си и продължи:

– Войната е най-лошото нещо, което може да сполети един народ, но за човека още по-голяма беда е да бъде в плен. Беше 1918 година. Наближаваше края на лятото. Разбрахме, че има примирие. Вместо освобождаване, ни предадоха на французите като заложници. Бяхме около 200 души-пленници от нашата рота. Застанал пред строя, френски офицер викаше, крещеше, казваше нещо, но нищо не разбрахме. Преводачът обясни, че щом българското правителство изпълни ангажиментите си по подписания договор, ще бъдем освободени. Така в плен са били оставени над 80000 български войници. Първоначално ни предадоха на сърбите. Сръбските пленнически лагери бяха лагери на смъртта. Под конвой работехме в пътищата около Битоля и Прилеп. Дойде зимата, бяхме боси, нямахме обувки. От корите на бряст правехме цървули. Нямаше храна. Толкова се изтощихме, че за да не умрем от глад, търсехме ечемичени зърна в конски фъшкии и ги ядяхме. Останахме 40 души. Прехвърлиха ни към френски пленнически лагер. Охраната беше от марокански и сенегалски войници. Тук ни храниха по-редовно. Дажбите бяха увеличени. В дните на мюсюлмански празници ни осигуряваха духовни лица, чисти дрехи и почивни дни за отбелязване на празниците. Под конвой отивахме на работа. През 1921 година бяхме освободени. След 6 години мобилизация се завърнах на село. За толкова време не бяха получили никаква вест от мен. Не повярваха, че съм жив. Майка ми не знаеше да плаче ли, или да се радва, но на висок глас викаше „Dailim geldi, Dailim geldi“ (Моят Даил се завърна, моят Даил се завърна) и с края на забрадката бършеше сълзите си. На ухото ми пошепна „Мислехме, че си загинал. Жена ти се ожени за един от Глоджево“.

Съдба човешка… След известно време отидох в Глоджево. Запознах се с Мехмед Сеид Тюлоглу. Станахме приятели. Той ме уведоми, че от втория си брак жена ми има 2 деца. Ожених се за друга от Беловец. Народиха се синове и дъщери. На внуците си разказвам преживяното. Проявяват интерес. Най-много ме поразпитва малкия ми внук Лютфи. Днес се моля на бога, никога да не видят война, да не изживеят това, което изживяхме ние.

Отвори широко очите си, вторачи поглед към всеки поотделно и завърши:

– Тези срещи са много полезни. Всеки един от нас разбира и преживява казаното. Спомените са животът, който сме имали. В края на краищата ЖИВОТЪТ Е ОЦЕЛЯВАНЕ. Ние оцеляхме. Нека дядо Сали да скърби за жена си, но да се радва, че е оцелял.

Чакаха дядо Сали да каже нещо.

– Да, затова съм на тази среща. Днес спомнейки преживяното, още повече ценя живота. В моето село много пъти съм разказал тежките пленнически години. Към края на 1919 година френските офицери ни препредадоха на гръцки пленнически лагер. Настаниха ни в един остров- без вода и храна. От студа умряха половината. Българи, турци погребахме в общ гроб, без молитви. Никой не знаеше, къде сме, живи ли сме. Никой не се интересуваше от нас. Държавата беше ни забравила. През три дена ни носеха хляб с едно малко корабче. На 20-30 метра от брега хвърляха чувалите в солената вода, пълни с нещо, подобаващо на хляб. Гръцките офицери заповядваха да влезем във водата и да измъкнем чувалите. Половината от влезлите не излизаха, защото офицерите от отплаващото корабче се съревноваваха, колко пленници ще улучат с пистолетите си. Нямаше кой да извади убитите. Изчезваха в морето. Повторно ни върнаха във френски лагер. Правехме шосето между Битоля и Прилеп. На обекта работеха пленници от различни лагери. Една вечер връщайки се от обекта, далечен глас от върха на планината, на език близък до българския ни предупреди, че след полунощ лагерът ще бъде взривен и унищожен. Бяхме с наши дрехи. През нощта вързахме поясите си, направихме въже и избягахме от втория етаж на лагера. Беше тъмно. Стигнахме до една голяма река. Била Вардар. Хванати за вързаните пояси, стигнахме до отсрещния бряг. Седем дена се движехме само през нощта. Ядохме само плодове и зеленчуци. Били сме на гръцка територия. Търсехме и намерихме българско военно подразделения и се предадохме. Беше 1922 година. Бяха изминали 7 години от мобилизацията ми. През тези години нашите не са получили никакво известие от мен. Смятали, че съм умрял. Организирали мевлиди (религиозен обряд- молитва за починал човек). Пристигнах в с. Равно. Влязох в двора. Кучето ми Устун, ме позна, Поразклати опашка и се навря между краката ми. От тогава постоянно е с мен. Почуках на вратата. Излезе майка ми. Помислила, че съм просяк и се опита да ме отпрати. Извиках: „Майко, аз съм, аз… Сали“….. Настана такава глъч, такава суматоха, че се събра цялата махала да види съживилия се мъртвец. Не вярваха, че съм Сали. Как да повярват. Целия брадясал, с тояга на ръка, облечен в дрипи, пълни с въшки. Познаха ме по гласа. От тогава името ми е Сали абба. След време се ожених. Имам син и две дъщери. Много ми са скъпи. На едната дъщеря доведох заврян зет от Сеново. Действително, както казва Даил, ЖИВОТЪТ Е ОЦЕЛЯВАНЕ.

Стана, бръкна във вътрешния джоб на окъсаното палто, извади филийка хляб, за да го даде на кучето си Устун, което лежеше пред дървената входна врата на хана.

Фелдфебелът Драгнев на висок глас се обърна към ханджията:

– Гоше, зареди масата ни с агнешкото, което поръчах.

След малко масата беше отрупана с току що извадено от фурната, димящо агнешко месо, пресен лук, чесън, други зеленчуци и череши. Драгнев си поръча халба бира, а останалите айрян в големи чашки.

След обяда сърдечно се прегърнаха, пожелаха си здраве, нови срещи и се разделиха.

Исмаил АБТУЛОВ

Разград